Запек – що е то?

Вече ти писах статия за това “Колко често акаш“, темата присъства дори и в “Шокиращо полезна книга“. Ако там говорихме за физика, за връзката между двата ни ануса и мозъка, за стойката на гърнето и за храната, то тук днес ще разгледаме психиката.

Всяко едно състояние на тялото е израз освен на нашата храна и на състоянието на духа ни. Неслучайно казват “здрав дух – здраво тяло”, еквивалента е еднакво силен. Често ти казвам и как “Храната определя нашите емоции” и как “Ние сме това, което ядем”. Е, нека вникнем малко по-дълбоко.

Когато сме малки, между една до три годишна възраст, детският Аз е все още физичен. Мускулните групи, които отговарят за изразяването на агресия са орално-цервикателните и тазово-аналните. В тази възраст детето започва да хапе, да удря, да вика, да блъска, да бяга. Тези мускули в бъдеще трябва да реагират – да могат да ударят, да избягат, да извикат, да кажат каквото искат, да се защитят. Когато родителите ни не ни позволяват да правим подобни действия като малки, мускулите се циментират. Те сякаш се стягат и не се отпускат или обратното  – преразтягат се и не могат да се свият. Спират да работят. Спира връзката между самите вериги и често се вижда липса на координация, но това не е задължително.

Когато тези мускули откажат, детето спира да яде и да ходи до тоалетна. Те се стягат и то не допуска външна намеса. Държи всичко в себе си буквално и не позволява нито нещо да излезе, нито да влезе. Някой стават злояди деца, други имат вечен запек.

Ако родителят е авторитарен, то детето става тип “издръжливия”. Цял живот се подценява, не е сигурно в себе си, има жертвеническо поведение и винаги другите са му виновни.

Какво се случва, когато започнем да акаме за пръв път а гърнето? Мама и татко са много щастливи!!! Това е първото нещо, което ние произвеждаме сами! И е като подарък за тях. Ако те или нещо от света около нас ни нарани, ние искаме да им покажем нашата агресия. Но как? Като лишим света от това, което създаваме. Тогава създаваме сами само едно нещо – акото си. Ще ги лишим от това.

Мама се притеснява, получаваме внимание и знаем, че сме важни.

Това се кодира на клетъчно и подсъзнателно ниво. И дори, ставайки на 30 години, ако сме обидени или наранени, то ние реагираме сходно без дори да осъзнаваме.

Неизразената емоция винаги се превръща в симптом – телесен или поведенчески.

Има много книги по темата, в които са описани психичните блокажи и какво точно причиняват в тялото. Например астмата и ларингита са неизказани и задържани емоции, затова най-често именно страдат децата от тях. Те нямат куража и не знаят как да ги кажат.

Запекът е обида и агресия спрямо света около нас.

Различните националности имат различни практики за изчистване. НО преди всичко трябва да спрем да потискаме другите и себе си, а да изказваме това, което ни мъчи и което мислим. Ето какво можем да направим:

1. Седни насаме със себе си и се върни назад, като мислиш коя е била последната обида, която си си премълчала? Напиши я. После предходната.. и предната… и така до началото на раждането ти. Ще видиш, че не са толкова много.
2. Напиши за всяка една обръщение към съответния човек, който я е изказал, като например: “Ти си …Иван… и аз съм ти обидена за това, че….. Ти си избрал да реагираш така и аз го уважавам. Аз тогава реших да реагирам така и да се обидя, но днес правя нов избор. Избирам да приема твоето поведение и избирам да бъда щастлива, въпреки твоето поведение.”

Идеята е процесът да е последователен по схемата – виждам проблема, приемам го, прощавам/благодаря за урока и го пускам.

Някои практики препоръчват да го кажеш на глас към предмет (възглавница), други проповядват след като го напишеш, да го изгориш. Но във всички случаи това зависи от това какъв тип човек си – аудиален, сензитивен, визуален. Ако го направиш по правилния за теб начин, то ще ти олекне.

Усмихнат и лек ден, Вълшебници!