Паник атаки
Паник атаки – защо, как и кога?
Здравей, Приказно Създание 🙂
Наскоро получих въпрос защо избирам да използвам именно определението “приказно създание”. Защото тези същества са съвършени!!! Всяко едно има много недостатъци, които после им спасяват живота и се превръщат в предимство! Приеми, че всяка черта е в теб като дарба, която ще ти бъде от полза и един ден може да спаси живота на милиони хора.
Някои си почиват, докато слушат музика, други – гледайки филм, трети – докато се разхождат, аз си почивам, докато уча. Имам един навик – всеки ден чета нещо, гледам лекции или се уча под някаква друга форма. Само така мозъкът ми не цикли в стари неща, работа и планове, и не мисли някъде далеч, а е тук и сега. Някак това ме зарежда. Имам рафт с непрочетени книги. Винаги, щом нещо ми хареса, си го купувам и го слагам там, а сутрин като стана заставам пред рафта и минавам с ръка пред книгите. Тази, към която посегна, ще бъде прочетена. После я връщам пак там и на следващия ден това се повтаря. Понякога чета само от една книга, друг път по 3-4 едновременно и ги редувам. Често гледам и лекции, но най-обичам книгите!!! Не! Всъщност ги обожавам.
Та, днес хванах книгата на Бени (или официално Албена Тонкин) – “Как съхраних себе си“. Прочетох я за 2 часа и половина и кимах като ненормална. Много се радвам, че някой е седнал и го е написал, и преди всичко, че е имал смелостта да разкаже през какво е преминал. Аз много години не осъзнавах за наличието на червените флагчета и за това, че всичко се повтаря по пътя към паник атаките. Щях да съм много щастлива, ако я бях прочела преди 6-7 години, но за мое съжаление тя я издаде едва тази година. НО от друга страна, това е опит, благодарение на който днес помагам на много хора и виждам кога са се запътили натам и нарочно ги спъвам. Те спират и сякаш в сън се оглеждат, и не осъзнават какво става.
Баща ми имаше една фраза, която никога няма да забравя. Той беше строителен инженер, работещ за общината. След като го съкратиха, заедно направихме със собствените си ръце хубава вила на баба и дядо. И винаги ми казваше: “Докато си почиваш, премести онази камара с тухли там“. И този слогън ме води цял живот, като дълги години го смятах за голям плюс. Докато си почивам от нещо, върша нещо друго. Само, че от това, че съм уморена, губя продуктивност. Сега, като се замисля, може би затова и карах три Висши едновременно. Професорът ни по Икономика постоянно повтаряше: “20% от работата ви носи 80% от резултата/печалбата”. Тогава не го разбрах. Работех 100% от времето си и си мислех, че върша супер много работа, докато не видях, че съм продуктивна едва няколко часа.
От друга страна факта, че преминах през всичко това сама, ми дава умението да виждам кога някой е тръгнал по този същия път. В този момент го спъвам. Той пада, започва да се оглежда и не схваща какво става. Така спъвам мнозина преди да са стигнали края на пропастта и те сами избират да тръгнат по друг път.
Постепенно с времето осъзнах, че има определени знаци, които показваха, че тръгвам към прегряване. Бени ги нарича “флагчета”. Започвах всяка сутрин да ставам от леглото и веднага да сядам зад компютъра, говорех на всички как нямам време (различно от това, че просто сега нямам желание) и мозъкът ми иска да направи нещо друго без да се разсейва. Занемарявах вида си, но усещането бе различно от това просто да ми е комфортно във всяка дреха и да се харесвам. Аз не се харесвах, но ми беше все тая. Спирах да мисля какво ям, правех компромиси с храната просто, за да изям нещо.
В тези моменти бях вглъбена в това да помагам на всички – на майка ми, на баща ми, на мъжа ми, на брат ми, на децата, на всички мои служители (тогава бяха към 50-60 души). Беше ми жал, че ги товаря със задачи, телефонът ми беше постоянно в мен… тъжна работа. Вярвах, че аз правя всичко по най-добрия начин и никой не може да ме замести. Светът ще свърши, ако не съм там.
Тогава започнаха здравословните проблеми. Паническите мисли, които пораждат странното желание да искаш да се блъснеш с колата, да се задушаваш, сякаш не можеш да си вземеш въздух, да искаш да се порежеш, да скочиш от високо и какво ли още не. В рода ни имаме фамилна обремененост от шизофрения и цял живот ме е било страх да не полудея. И като започна това, не споделях с никой, защото смятах, че това са симптоми.
Като започнах да казвам НЕ на някои въпроси, да си оставям телефона, да казвам: “Сега искам да си почета книга”, а всичко в къщи да е като в катун, всички ме гледаха странно. Но малко по малко върнах себе си. И най-интересното беше, че всички около мен се промениха към по-добро. Сякаш започнаха да ценят себе си повече.
Бени го е написала много добре: “Истината е, че ние можем да помогнем само на един човек – на самите себе си.”
Като започнах да водя тренировки на приятели в седми клас, все се мъчех да им наложа моя начин на живот, защото виждах колко добре се чувствах и исках и те да са така. После в работата моделът се повтори. В тренировките и лекциите – също. Докато преди 2 години осъзнах, че не съм права. Всеки има правото да си избере как да живее и ако не го оставим сам да премине по пътя и да си блъска главата, той няма да поиска промяната. Днес редовно при мен идват майки, които искат да променят децата си, съпрузи, които искат да променят тъщата си, деца, загрижени за майка си. Няма да забравя като водех лекция в едно училище как едно малко момче от четвърти клас ме попита как да накара майка си да спре да пуши, защото е загрижено за здравето й. А аз дори не бях споменала думата цигари. Все пак бяха деца от III до VIII клас. Говорехме си за храна, навици, стойка и подобни.
Човек може да се промени само, ако той самия го поиска. Преди се мъчех да променям и Иво, и децата, сега просто си ги обичам такива, каквито са! Защото именно затова съм ги избрала. Когато някой идва на тренировка по SEMMA винаги намирам в него по нещо, в което е супер добър. И така го приемам и обичам, и мога максимално да му помогна като му бъде пример.
Всеки ден чувам оправдания с деца и съпруг. Няма да крия, при мен идват основно жени. Затова и двете ми книги – “Шокиращо полезна книга” и “Регенерация“са написани в женски род. Преди седмица получих статистика, че 60% от четящите в сайта са мъже. Останах потресена! Мъжете четат, но не смеят да коментират, не питат, някак сами искат да стигнат до отговорите. Докато жените обичаме помощ.
Та, да се върна на темата. Родителите толкова много се вглъбяваме в децата, че забравяме себе си. Едновременно с това осакатяваме децата, като им позволяваме чрез прекомерната си помощ и грижовност да стават зависими и чакащи на готово подрастващи. Ива, например се научи да се катери по стена, докато аз писах втората си книга на площадката. Ако бях до нея, щях постоянно да я спирам в намеренията й от страх да не падне. А сега тя е толкова уверена в себе си, че нищо никъде не може да я спре. Вчера сама си сготви. Имах лична консултация по скайп и тя си изкара от хладилника каквото иска, изми го, наряза го, стопли си месо в парти-грила, нахрани се и беше супер щастлива и горда със себе си.
Някои родители си мислят, че децата трябва да ходят на занимания по 10000 неща, да учат още толкова и те да са навсякъде плътно с тях. Ива ходи на пеене всеки вторник и четвъртък, ако тя поиска. Аз и Иво ходим в неделя, ако искаме. А децата седят до нас и си играят. В събота аз чета книжки, те играят на нещо в другата стая. Вечер аз си лягам, те стоят будни, а Иво може да излезе. А може и обратното. Децата искат да виждат пример как родителя им е щастлив. Как той е можещ и искат да му подражават. Те не искат сърдит родител, който е вечно уморен и крив.
Също така, ако ние сме изнервени, няма значение какво ядем. Вече ти написах статия за храносмилателната система и как тя се влияе от нашата нервна система. Когато видя в залата, че някой не помръдва с резултат, че идва ядосан, но и си тръгва така, че се изнервя, че му правя корекция на стойката, че музиката го дразни или, че говори и очите му са насълзени…. ми става ясно – претоварване на нервната система. Оттам започват пристъпите и проявата на паник атаки. В този момент оставам след тренировка и си говоря с човека толкова, колкото има нужда. Задавам въпроси, давам примери и всеки сам стига до извода какво се случва. В този момент нямаме нужда от критика, а от разбиране. И вместо да изядем хладилника и емоциите си, е нужно просто да дръпнем ръчната спирачка.
Някак с времето забравяме за себе си и губим личните си граници. Позволяваме на другите да завладеят личното ни пространство и се губим. Изглеждаме като сянка, без плътност. В мига, в който сложим границите и се уважаваме и ценим, всички започват да го усещат и ни ценят в пъти повече. Когато не се ценях, работех по 24 часа, 7 дни в седмицата и резултат – нулев. Сега уча в над 40% от времето си, работя по 3-4 часа на ден и резултатите са потресаващи.
Когато брат ми преди години ми казваше: “Не мога да работя с повече от 3-ма души за деня, претоварвам се и се изтощавам“, не го разбирах. Сега при мен е същото. От това, че взимаме присърце всеки един случай, ние попиваме емоциите, болките и травмите. И, ако всеки има по 5, на края на деня ние имаме над 20. Затова не взимай всички проблеми за един ден! Съсредоточи се в нещо и бъди максимално полезна в него. Утре – в друго и така.
Преди се ядосвах, че все нещо не ми се е получило заради ….. Но всъщност никой не ни е виновен за нищо. Само ние самите. И, ако сега нямаш време за себе си, това е защото си позволила на всички да ти се качат на главата и си ги сложила пред себе си.
Запомни: Хората около теб са твое огледало. Ти привличаш всичко, което вибрира на твоите енергийни канали. И, ако се ядосваш, че всички около теб са криви…. хмм да, то ти си крива.
Най-големият ми урок беше да спра да помагам на другите, когато те не искат помощта ми. Защото губя време, енергия и накрая съм разочарована. Който иска, той ще ме потърси.
Моят телефон е в сайта ни веднага под името ми, има го във facebook страницата ни и като някой ми звънне и започне с думите: “Извинявай…. не искам да ти губя времето…” и вече знам какъв е проблемът. Телефонът ми е там, защото обичам личния контакт. Защото се зареждам, когато помагам. И да, ако не искам и не мога, няма да вдигна, вдигам, ако имам желание да вдигна. Бени го беше казала много хубаво: “Ти си не по-малко от всеки друг човек, не го забравяй, не пренебрегвай себе си, не се омаловажавай. Ти си колкото са всички останали!“
Егоистичност не е да отделиш време за себе си, а да не го направиш и после да чакаш някой да се грижи за теб, губейки неговото време.
Паник атаката идва в мига, в който забравяме за себе си прекалено дълго време. Тя е нищо повече от напрегната нервна система. И тук ще ти споделя едно мое видео, което пуснах преди няколко месеца именно за това как да преборим паник атаките
Грижи се за себе си сега, за да можеш да се погрижиш за тези, които обичаш, когато наистина имат нужда от теб!
